Konstantin Georgiev

“When your values are clear to you, making decisions becomes easier.” Roy E. Disney

„Когато си наясно с ценностите си, вземането на решение става по-лесно.” Рой Е. Дисни

Голяма част от хората смятат, че вземането на решение е трудно нещо. И това е така, когато не знаеш, какво искаш, не знаеш, какво цениш и нямаш ясна представа, какво е добро и какво не. Ситуацията се усложнява значително, ако през живота си си изпълнявал нечии чужди решения и изборът ти се е стеснявал до това да се правиш на жертва или да не се правиш.

В действителност няма нищо по-лесно от това да вземеш решение. Трудното винаги идва след това.

Ако имаш изградена ценностна система изборите, които правиш си идват от само себе си. Щом знаеш, какво е ценно за теб в живота, щом знаеш, какво искаш да бъдеш и да постигнеш в живота си, или поне знаеш, какво не искаш да си, тогава вземането на решение се превръща в част от малките удоволствия на живота, а не в кризисна ситуация. Изборът, личният избор, вземането на решение – това е правото и задължението, което имаме като разумни същества. Да се оставиш на течението или да оставиш нечие чуждо решение да повлияе на живота ти, това също е избор. Този избор превръща разумните същества в движима собственост. Вещ в ръцете на някой друг, а вещите имат цена, можеш да си ги платиш, но нямат стойност. И тук изборът се опростява още повече: да бъдеш човек или да бъдеш вещ!

Да си Човек е доста трудно в днешно време. И все пак, когато направиш този избор остава да изчистиш ценностите си и посредством тях да придадеш стойност на живота си! Стойността носи щастието на човека!

Един приятел, Еленко Еленков, зададе много интересен въпрос във виртуалното пространство: „За какво са приятелите?”.  Сега аз ще споделя с Вас моя отговор, разбира се с любезното съгласие на Еленко.

Приятелите, приятелите, Еленко, са да запълват света, в който живеем със стойностни неща! Добра дума, усмивка, благодарност, градивна критика, да ти показват грешките, да застанат срещу теб, когато вървиш срещу себе си, да бъдат до теб, когато имаш нужда от човек до себе си, затова са приятелите.

Приятелите са едно много странно явление. Истинските приятели са хората, с които може да направиш „невъзможните” неща с лекота. Истинските приятели ще бъдат верни дори след гроба! Истинските приятели няма да те предадат никога, при никакви обстоятелства! Истинските приятели няма да ти говорят, колко са ти верни и как са ти „приятели”, а през това време да сплетничат, интригантстват и лицемерничат зад гърба ти. Истинските приятели няма да те използват! Истинските приятели няма да те употребяват за запълване на празнотите в психиката си и лекуване на комплексите си. Истинските приятели няма да ти подливат вода, надявайки се да се спънеш и след това да стъпят върху теб и така да получат издигането си (в кариерата, в живота, в социалното положение и т.н.). Истинските приятели ще те погледнат в очите и ще ти кажат, каквото имат да ти казват, без да се притесняват как ще реагираш. Ще го направят, защото вярват в теб и способностите ти. Вярват в себе си и искреността си. Вярват, че истинските неща са ценни. Вярват, че е важно да имаш Човек до себе си, който няма да ти се усмихва и да те пуска по пързалката повтаряйки ти, добре заучените реплики – „Браво, супер, точно така, прав си, леле колко си готин и т.н”.

Истинският приятел не е човекът, който ще дойде да закопаете някой труп. Истинският приятел е човекът, който ще дойде с теб и няма да ти позволи да се стигне до копаенето на труп! Истинският приятел не е човекът, който ще види, че правиш грешка и не искаш да се промениш и ще си тръгне. Истинският приятел е този, който ще остане с теб, дори когато грешиш. Дори когато не си се вслушал в съветите му. Той ще ти помогне да осъзнаеш грешката си, да я поправиш и след това, когато седнете да празнувате ще се радва за теб, колкото ти се радваш, че имаш истински приятел! Истинският приятел ще влезне с теб в огъня и ще излезе с теб от там.

Приятелят, Еленко, е човекът, който може да не виждаш 10 – 20 години, може да не си говорите, може всичко, но ще знаеш, че ти си там някъде за него и той е там някъде за теб! Знаеш, че той ще отнесе тайната ти, каквото и да му коства! Знаеш, че той ще научава недостатъците ти, ще ги разбира и никога няма да ги използва срещу теб! Приятелят никога не би си позволил да говори зад гърба ти! Приятелят винаги ще ти е верен, дори когато забогатееш и го забравиш, или когато обеднееш и нямаш възможност да му се обадиш да го питаш „как си?”.

Приятелят, Еленко, той не пада от небето! Той се заслужава! За да имаш истински приятел, ти трябва да си истински приятел. Истинските хора се събират само с истински хора.

Ако срещнеш „нещо”, което говори много, какъв „човек” е, и какъв не – усмихни му се и си тръгни! Истинските хора са хората, които правят, не тези които говорят!

Ако някой не може да те погледне в очите и да ти каже, това, което говори зад гърба ти – усмихни му се и си тръгни! Истинските хора, могат да изкажат мнението си, виждането си и разбирането си – което е едно за пред всички, не само за пред теб! Истината е една!

Ако срещнеш някой, който си позволи, дори един път, да те излъже, да прояви лицемерие, да те предаде, да те използва, да те продаде, да се остави да бъде платен (под каквато и да е форма) – усмихни му се и си тръгни. Мъдрите хора имат една приказка – „Криво дърво и крив човек не се изправят!”

Истинският приятел е преди всичко истински човек! Той е достоен Човек, с ценности, с принципи, със самосъзнание, с желания, които преследва, с мечти, в които вярва. Приятелят е най-ценното нещо на света! Ако някога осъзнаеш, че имаш такъв около себе си – пази го! Бъди истински приятел за него! Истинско – само с истинско вирее!

“A genuine leader is not a searcher of consensus but a molder of consensus.”
Martin Luther King. Jr.

„Един истински лидер не е търсач на съгласие, а създател на единодушие.”
Мартин Лутер Кинг младши

По това се отличават истинските лидери и на работното място, и в живота. Те са хора, които създават предпоставките за всеобщо съгласие. Лидерите са хората, които творят възможностите и условията, в които всички да намерят мястото си и да вървят заедно напред. Няма да видите истински лидер, който подмолно да търси съгласието на някой. Няма да го видите и да сплетничи с отбрана група и след това да твърди, че е постигнат консенсус. Няма да го видите да се обгражда с послушен антураж, за да се чувства на върха. Истинският лидер не би си позволил да лобира за нещо само и само да се облагодетелства от труда на хората около него. Истинският лидер прави разлика между единодушие и безразличие. Той не понася безразличието и облагите от него. Той създава единодушие. Прави го защото знае, че едно дърво, колкото и силно да е, не може да устой на силен вятър, но гората може!

“A man may make mistakes, but he isn’t a failure until he starts blaming someone else.”
John Wooden

„Човек може и да прави грешки, но не е провал, докато не започне да обвинява някой друг.” Джон Луудън

Заради грешните си решения ставаме по-добри, не заради правилните. Грешките ни ни развиват, само те могат да ни научат, стига да не се отречем от тях. Има една английска поговорка: “To err is human…”* (Да грешиш е човешко…), но още по присъщо на човека е да се срамува и да отрича погрешимостта си. Обикновено правим това заклеймявайки другите, или обстоятелствата, или ситуацията, или каквото и да е друго овен нас си. Разбира се, след време, когато пак се наложи да вземаме решение в идентична ситуация, пак грешим, и пак всички и всичко са виновни за неуспеха, освен нас! И така малко по малко се превръщаме в провал, защото нито един път, когато сме имали възможност, не сме си извадили поуката и по този начин сме отложили развитието си.

Израстването ни идва тогава, когато се вгледаме в себе си. Когато си отговорим на въпроса „Защо?” и изправим грешното поведение, което е довело до нежеланото следствие.

От личен опит знам, че „не е луд тоя дето яде баницата, а тоя дето му я дава”. Разбрах това, правейки една и съща грешка повече от един път. Да, не обвинявах другите, но не обвиних и себе си за първия път. Тогава дойде втория път, същата грешка, при същите обстоятелства.

Благодарение на искрения отговор, на истински приятели, на втория важен въпроса: „Какво направих неправилно, че да се стигне до тук?”, видях моя принос в нежеланите последствия. Това беше момента, в който реших – дори и да греша, ще знам, че аз съм си виновен и няма да се превръщам в провал!

В процеса на мотивиране, ключова роля играе прекият ръководител. Точно поради тази причина е много важно неговото сърцато участие в повишаване благополучието на служителите. На теория, всичко е ясно. На практика, обаче, се получава едно малко, но понякога повратно недоразумение, а именно възприемането на ръководителя като опонент. Съществува и заблудата у някои ръководители, че кадърните служители в екипите им са техни „врагове” и застрашават местата им в организацията. За втория случай няма да изкажа мнението си, за сега.

Трансформирането на разбирането, че шефа е „от лошите” е доста често срещан и интересен проблем. Реакцията на повечето служители, когато разберат, че трябва да се видят с ръководителя си или дори по-лошо, получат обаждане от него да се явят, също е интересно явление. Стресът е голям. Има малка част от хората, които работят изключително успешно в стресови ситуации, но повечето не го правят. Най-вероятно и двата типа не се чувстват добре под напрежение. Затова е добре всички да разберат, че ръководителят е приятел на работното място. Той е колега с право да взема решения и носи пълната отговорност за тях.

Как да намалим стреса при комуникацията ръководител – служител?

За да се подобри работната комуникация между различните йерархични нива и да се повиши мотивацията на служителите е хубаво да се предприемат следните действия, разбира се, инициатор на които е ръководителят:

1. Разчупване на предразсъдъка „шеф – подчинен”.
По-продуктивно е мениджърът на екипа да е близо до служителите си. Няма нищо срамно в това. Доста често се случва, когато някой от екипа бъде издигнат в йерархията, да се отдели в самостоятелен кабинет и да си придава излишна важност. Това създава една изкуствена граница, която може да се окаже сериозна спънка в производителността на хората в организацията. Хората работят за и с други хора. Те не работят за името на табелката, на входа на компанията. Те ще помогнат в постигането на целите на колегите си, на мениджърите си, защото и те са хора като тях, те са хората до тях. Успешният „шеф” е този, който взема решения, разпределя задачите на правилните изпълнители и е добър колега в решаването им. Истинският шеф приема хората според качествата им. Той не смята, че всички са нещо по-малко от него, само защото той е шефа.

2. Подобряване на градивния диалог между служителите и ръководителите.
Това може да се постигне чрез споделянето между служители и ръководители на виждания и идеи относно работния процес като цяло или по конкретна задача. Подходящо за целта е организирането на работни дискусии или определянето на време, в което служителите са добре дошли да изложат предложенията си, съвсем спокойно. Важно при този вид комуникация е, че тя трябва да бъде градивна и да води след себе си решения и действия. Само тогава може да се превърне в силен мотиватор за служителите. Ако бъдат провеждани дискусии чисто формално и след взети взаимно решения, ръководството промени неоснователно позицията си и пренебрегне мнението на служителите, или последват негативни последствия за някой от осмелилите се да изкажат вижданията си – това ще има трайно демотивиращ ефект върху работещите в организацията.

3. Премахване на границата „ръководител – служител”.
При работната комуникация, служителите трябва да могат съвсем спокойно да намират ръководителите си. Доста полезна практика е, преките мениджъри да работят в една и съща стая с екипите си. Нелогично е да приемаш шефа си като колега, ако ти се налага да си записваш предварително среща с него, трудно е да бъде открит или без обективна причина те отпраща, когато най-накрая се добереш до него. Разбира се, има случаи в които ръководителят е длъжен да използва силата на властта си, но това трябва да е изключение, а не практика. По-добрата сила за управление на хората е силата на авторитета.

Когато в един екип има силен, авторитетен колега, той се превръща в лидер. А когато този силен, авторитетен колега, лидер е шефа, това е най-добрият и печеливш вариант за всяка организация.

Автор: Константин Георгиев

Очаквайте още публикации на тема: Мотивация.

“A ‘No’ uttered from the deepest conviction is better than a ‘Yes’ merely uttered to please, or worse, to avoid trouble.” Mohandas Gandhi

„”Не” изречено с най-дълбока увереност е по-добре от „Да” изречено просто, за да угоди или още по-лошо, за да избегне неприятност.” Мохандас Ганди (Махатма Ганди)

Случвало ли ви се е да кажете „Да”, просто за да ви се махнат от главата или пък, за да не влизате в излишен спор? На мен ми се е случвало. За добро или за лошо чак след това видях и осмислих този цитат. За щастие това мое, нежелано „Да” винаги е било в безобидни и не водещи до последствия ситуации.

Понякога, обаче, едно такова „Да” може да е разликата между това дали човек ще изживее живота си или ще бъде пионка в плановете на някой друг. Едно премълчано, искрено „Не”, само и само да не „нарани” нечий чувства може да превърне щастливия живот в нещастно съществуване, предстоящия успех в безкраен неуспех или пък възможността в загуба. Едно изречено „Да”, с единствена цел да ви предпази от временни неприятности, може да ви осигури вечната позиция на страхлив неудачник. Неудачник, не защото нямате качества, а защото не смеете да ги използвате. Човек трябва да има куража да вярва в себе си и способностите си. Трябва да има куража искрено да казва „Да” или „Не”, когато го мисли, и да защитава тази си позиция. Каквито и да са лошите последствия от искреността, те са временни! Искрената и твърда позиция винаги носи успех в дългосрочен план. Доказал го е и Махатма Ганди.

Преди време изразих мнението си за едно телевизионно шоу (мнението ми). Тогава се зарадвах, че и в България можело! Пожелах си впечатлението, което остави в мен това предаване да се запази до края му. Е, с гордост мога да кажа, че „Гласът на България” не просто запази в мен доброто чувство, но успя дори да ме впечатли още повече – положително, каквото, за моя изненада, беше цялото предаване. Изгледах всеки епизод от него. В повечето случай бях напълно съгласен с вота на публиката и мненията на треньорите. Имаше и малки разминавания, но аз все пак не мога да кажа, че разбирам от музика. Разминаванията ми бяха чисто лайшки. И в крайна сметка трябва да си призная, че треньорите бяха по-прави.

В началото на предаването си бях нарочил някои фаворити. Някои от тях се представяха все по-добре с напредване на състезанието, други запазиха просто силното си ниво. В началото въобще не смятах, че Стелияна Христова може да стане победител. Да, тя пее красиво, дори прекрасно (така й изглежда)! Но в нея ми липсваше духа на победителя. Беше ми прекалено свита.

Като се замисля, моето мнение за избора на победителя в предаването е, че беше напълно справедлив и обективен, защото:

4. Тошко пее уникално, но точно на финала треньорът му, му подложи крак. Започна да се състезава с него и да показва, колко по-добър от него е. Нещо, което нито един от другите треньори не си позволи да направи.

3. Роксана. Специфичен, много силен и запомнящ се глас. Въпреки това, тя не повярва в себе си. Тя абдикира от финала.

2. Игор, отличен изпълнител. Глас, поведение, отношение. Завършен артист, професионалист.

1. Стелияна, най-добрият певец на финала. Истинският победител в „Гласът на България”. Качи се на сцената, красива, силна, вярваща и много, много можеща! Плътен, привлекателен глас, който като че ли излизаше от душата й, не от гласните й струни. Тя беше безапелационно най-добрият глас на финала.

Та, както казах, Стелияна ми беше прекалено затворена в началото на предаването, НО с всеки следващ концерт тя израстваше, видимо. Последните три концерта, преди финала, показа, че вече е по-добър състезатели, че е по-добър изпълнител, по-уверен и е готова за голямата „битка” и още повече – за голямата сцена.

Треньорката й също демонстрира поглед в бъдещето. Още от самото начало, Мариана Попова избра за свои помощници хора, които реално създават певци. Педагози, които реално извайват и знаят как да помогнат на талантливите гласове, на талантливите хора. Това според мен е правилният модел за развитие, безспорно водещ до успех.

Трябва да се отбележи, че и господин Кирил Маричков заложи на стратегически помощник. Той избра за съветник човек, който създава продукта. Човек, който има погледа, опита и нюха да оцени подходящия глас за печелившия продукт.

За финал, Стелияна Христова заслужава да бъде „Гласът на България”, защото показа, че освен талант, има сила, воля и търпение да продължава да върви напред и да се развива. Според мен, щом един човек може да покаже такъв напредък в рамките на няколко месеца, той заслужава да бъде и „Човекът на България”. А след такава песен и такова изпълнение:

… думите стават излишни.

“Leadership is practiced not so much in words as in attitude and in actions.”
Harold S. Geneen

„Лидерството се прилага не толкова в думите, колкото в отношението и още повече в действията.” Харолд С. Дженийн

Всеки ден срещам страшно много лидери, даже се чудя, как е възможно да ги има толкова много. В разговор, голяма част от хората са велики, дори най-великите. Те знаят как стават нещата, наясно са, колко способни и важни личности са. Те са незаменими и невероятни, до момента, в който трябва наяве да покажат възможностите си. Тогава изведнъж изниква много важна среща или ангажимент, разбира се на някое приятно място, на което няма да се наложи да се работи. Тези, които няма как да избягат, защото са, примерно шефове, в мига, в който трябва да бъдат лидери на работното си място и да поемат отговорността, тутакси забравят дори, че са хора. Продължават да бъдат „велики личности” ама видиш ли служителите под тях не си вършели работата и нищо не разбирали и затова не вървели нещата. (Позната картинка, нали?)

Истинският лидер се разпознава много лесно – в отношението му и в действията му. Ако говори, след това държи на думата си. Ако обещае нещо – изпълнява го, въпреки всичко. Носи отговорност за думите и делата си и не само! Носи отговорност и за развитието и делата на хората около него. Истинският лидер е човекът, който ще застане до теб в труден момент и ще ти помогне, с каквото може, та дори и повече. Истинският лидер уважава хората и цени труда им, показва това с всяко свое действие. Лидерът действа, той не чака. Лидерът ще те научи, без да те упреква. Лидерът ще те успокой, няма да те разплаче и след това да се фука, че може да „мачка”. Лидерът ще застане срещу теб и ще изглади недоразуменията очи в очи, няма да лицемерничи и интригантства. Лидерът ще изгражда екип от лидери, мислещи и работещи хора, а не антураж от послушковци. Той ще създава орбитата, от която се нуждаете, за да вървите напред и нагоре.  Истинският лидер е преди всичко истински и достоен Човек – и в отношението си и в действията си!

Доста често, в обявите за работа се изисква определена минимална степен на образование за заемане на съответната длъжност. В същото време се изисква и значителен брой години стаж и възраст не по-голяма от 25 – 27 години. Така се стига до парадоксалната ситуация, че кандидатът, който ще отговаря на тези изисквания едновременно или трябва да е излъгал за възрастта си, или трябва един от другите два критерия да е получил чисто формално (работил е „през пръсти” или е учил „през пръсти”). Тази ситуация обаче няма да е темата на моята статия. В следващите редове ще изложа мнението си относно обучението на вече работещите в нашата организация личности.

На всички хора и ръководители трябва да е пределно ясно, че нямат нито основание, нито право да изискват от човек да извършва работа, за която не е обучен. Ако някой си е позволил да наеме човек, който няма уменията и възможностите да извършва трудовите задължения, за които е нает, това е изцяло негов пропуск. В този случай или трябва да обучи служителя си или да върши неговата работа. И така стигаме до двата аспекта на обучението: като задължителна предпоставка за правилното и производително впрягане на усилията за заработване на възнаграждението и като мотивиращ фактор за развитието на личността и повишаване качеството на труда в организацията.

Дали един служител има необходимото образование и умения за встъпване в трудови правоотношения се разбира още на интервюто за работа. В най-добрия случай трябва да се проверят и реалните му способности, на практика. Ако кандидатът се справи по време на събеседването и отговори на заложените изисквания – Честито, това е човекът. Както се казва – това е едно добро начало! И все пак, както всички знаем, в добрата практика, края е далеч от началото. За отлагане на края на служебните отношения може, доста успешно, да се използва обучението като мотиватор на служителите.

Как да превърнем обучението в мотивиращ фактор?

Ръководството на организацията трябва да се ангажира със задачата да повишава квалификацията на своите служители. За тази задача, най-общо, могат да се изберат две решения: външно обучение или вътрешно обучение. И двата варианта имат своите плюсове и минуси. Според мен, най-добре е да се избере вариант, при които хем има външно обучение, хем се залага и на вътрешното такова (най-добрите служители в дадена област обучават останалите).

Обучението се превръща в мотивиращ фактор, когато:

Миналата събота и неделя (20 и 21 август), в София, се проведе кръг за Световната купа по художествена гимнастика. За състезанието разбрах събота вечерта от репортажите по телевизията и реших, че в неделя ще отида да подкрепя „наште”. И така, в неделя в 16:00 часа, за първи път стъпих в новата спортна зала на България – „Арена Армеец”, която се оказа едно изключително съоръжение. Всъщност, за първи път ми беше и да отида да наблюдавам художествена гимнастика на живо.

Нямах кои знае какви очаквания, но все пак се надявах българските състезателки да покажат на света от каква мая са направени. Да си призная, отдавна не бях попадал на толкова добра организация на мероприятие, та дори и спортно. Залата беше пълна, всичко започваше на време, без излишни забавяния, както се казва идеална атмосфера.

За добро или за лошо на представителките на нашата страна бе отредено на започват първи. Момичетата излязоха и взривиха публиката – буквално! Изпълниха си съчетанието по превъзходен начин. Пет топки, пет момичета, пет бойци, едно желание – да покажат, че са най-добрите. Уви, на този уред се класираха като едни от най-добрите и заеха 3-тото място. Все пак състезанието едва започваше!

Дойде ред и на индивидуалната ни състезателка да започне „борбата”. Момичето, Силвия Митева, стъпи на терена и безапелационно, с всички уреди, показа, че съвсем заслужено могат да я наричат „елита на художествената гимнастика”! Беше на крачка от най-високото стъпало и заработи сребърните отличия във всички дисциплини.

Огромно впечатление в залата ми направи публиката. Всички бяха изключително всеотдайни, подкрепяха българските участнички с всички сили и все пак отдаваха заслуженото и на изпълненията на конкурентките ни. В този ден, на това място, чистият спорт и лоялната конкуренция възтържествуваха, въпреки малките несъгласия между публика и съдии в две от дисциплините.

В последната ансамблова дисциплина, три ленти и два обръча, българският национален отбор показа на света, че е изграден от победителки. Момичетата по такъв начин изиграха съчетанието си, което според мен бе най-сложното, че не оставиха никакъв шанс на претендентките от другите страни. Стъпиха на състезателното поле и показаха, защо на златото ще пише България. Показаха, че когато си го можеш, си го можеш и никой и нищо не може да те спре! Доказаха, че „когато желанието е по-голямо от страха, тогава се сбъдват мечтите!”*

На края на този празник на спорта, публиката, заредена до краен предел с гордост и радост, видя на най-високото стъпало – шест момичета, шест българки да властват над най-добрите с грация, с характер, с изпълнение!

Остана ми да кажа само едно голямо БРАВО и успех, на тези момичета! Горд съм, че в България се раждат такива победители!