Konstantin Georgiev

Да, точно доверието в ръководството може да е достатъчен мотив на служителите да останат на дадено работно място. Ако се случи да не е достатъчен, то тогава е поне необходимо условие и основа за висока мотивация на работещите в организацията.

До тук – добре, но доверието не е нещо, което се купува или придобива. Доверието е нещо, което се изгражда. Изгражда се с много работа и постоянство. Хубавото в този тип доверие (професионално доверие) е, че не е задължително да се изгуби при първия провал, за разлика от доверието в личните взаимоотношения, където се гради с години, а се губи за един миг.  При професионалните отношения всеки има право на втори шанс, стига да е заслужил първия!

Как да заслужим доверието на служителите си?

1. Ръководителят трябва да е професионалист. Трябва да е наясно с работата, която извършва и да е компетентен по въпросите, с които се ангажира. Не е необходимо един ръководител да може и да прави всичко, но е необходимо да може и по-най-добрия начин да изпълнява задачите, с които се захваща.
2. Мениджърът трябва да познава качествата на служителите в организацията. Трябва да може да разпределя конкретните задачи на най-добрите и най-подготвените за тях. Трябва да умее да делегира правомощия и компетенции.
3. Ръководителят трябва да информира всички работещи в организацията за нейните успехи. Това може да стане по много начини: на видно място да бъдат излагани положителните отзиви от клиенти, други компании, медии; участие на организацията в различни социални и благотворителни каузи с положителен обществен отзвук; да се използват съвременните възможности на интра- и интернет технологиите, и чрез тях до всички служители да достигат новините подчертаващи успехите на организацията. (Успешна организация = добър мениджър = професионалист заслужаващ доверие = повишаване на мотивацията.)
4. Думите и делата на управляващия трябва да са едно цяло, по този начин се изгражда доверие. Ако се получи разминаване между обещания и изпълнението им от страна на ръководителя, без основателна и обективна причина, това ще доведе до силна демотивация на служителите. За предпочитане е действията на ръководството да говорят повече от думите им.
5. Постоянство. Мениджърът трябва да подхожда към различните ситуации с един и същ аршин. Силно обезпокоително, за личните и професионални качества на един управленец е, ако сменя критериите си за вземане на решение според настроението си, според различните служители или според някакви ирационални, лични причини. Мотивиращо за хората е да знаят, че ще бъдат оценявани и третирани обективно, според професионалните им качества и постижения. По този начин се създава една предвидима работна среда, в която служителите са наясно, какви ще са последствията от техните действия.

Преди всичко останало, доверие се печели от човека. Самата позиция на ръководител не носи такова. Затова мениджърът трябва да бъде мислещ, съпричастен човек, изградена личност. Когато човек заслужи доверие към себе си въз основа на професионализма и личните си качества, тогава в другите хора се засилва мотивацията и те да отвърнат изграждайки доверие към себе си, в резултат на професионалните си постижения. Това от своя страна води до положителни резултати за всяка една организация.

Автор: Константин Георгиев

Очаквайте още публикации на тема: Мотивация.

Всяка организация разполага с ресурси (материални, финансови, човешки). В стремежа да бъде заработена печалба, тези ресурси се включват в работния процес и формират микроклимата на работното място (отношения между колеги, отношения между ръководители и служители, отношение на служителите към ресурсите). Доста често се случва работещите в дадена организация да са на мнение, че работната среда и използването на ресурсите могат и би трябвало да се подобрят, за да се постигнат по-добри резултати.

До голяма степен това може да бъде постигнато чрез мотивация на хората.

Какво трябва да направим, за да подобрим обстановката и резултатността на труда?

Организирането на редовни оперативни събирания на отделните звена (ежеседмични или ежедневни) е едно добро начало за изграждане на система за управление чрез мотивация, във всяка една организация. Тези „оперативки” трябва да са специализирани по конкретните задачи за изпълнение. Продължителността не бива да е повече от 15 – 20 минути. Трябва да протичат в градивна, създаваща положителни емоции атмосфера при добър диалог между ръководители и служители. Трябва ясно да се посочат и избистрят целите и да се разпределят задачите. Трябва да се определят критериите, по които ще се оценява ефективността на извършения от отделния служител (отделните екипи) труд. Трябва да се сведат до знанието на всички и конкретните стимули и награди за постигнатите над нормата резултати. Трябва да се споменат и санкциите при неизпълнение на задълженията. Акцентът по време на тези събирания трябва да е върху положителните последствия, както за организацията, така и за отделния служител.

Друг инструмент за повишаване мотивацията на служителите е сформирането на екипи (3 – 5 човека) по изпълнението на отделните задачи.  Ръководството сформира различни екипи за изпълнението на различните задачи. Всеки път екипите се сформират на ротационен принцип, така че да може да се създаде атмосфера на доверие във всички служители. Членовете на екипите трябва да са добре подбрани, за да се получи взаимно допълване на участниците в тях. Оценката на изпълнението на поставените задачи става на база екип, а не конкретен член на екипа. Ръководството трябва да поощрява  колегиалните и добронамерени отношения между колегите.

След като са били изяснени и поставени целите пред служителите и са сформирани екипите, необходимо е да се анализира изпълнението. Това се случва на оперативна среща на отделните звена (веднъж месечно или веднъж на три месеца). Тези срещи също трябва да са добре структурирани и систематизирани. На тях трябва да се отчетат постиженията на различните екипи и служители. Ръководството трябва да стимулира и награди служителите и екипите с най-добри постижения. Трябва да се откроят добрите практики в работния процес. Трябва да се посочат пропуските  при изпълнението на задачите. Ако е на лице голямо разминаване между поставени цели и реализирано изпълнение, със служителите и екипите инкасирали незадоволителни резултати трябва да бъдат изяснени и изправени грешките довели до този резултат, или при необходимост да бъдат санкционирани по установения вече ред. Атмосферата на тези срещи трябва отново да е градивна, да се усеща заинтересоваността на ръководството, както за целите на организацията, така и за удовлетвореността на служителите. Изводите и заключенията от този тип срещи трябва да бъдат ясни и достъпни за всички работещи в организацията.

Организирането на тренинги и мероприятия за сплотяване на хората в организацията също би могло да повиши мотивацията на служителите. Важно при провеждането на тъй наречените „тийм билдинги” е, че ръководството трябва да е наясно с целите, които иска да постигне с такива мероприятия. Трябва внимателно да се подберат ролевите игри, които ще покажат съвместимостта на служителите, техните лични качества и нагласи.

Автор: Константин Георгиев

Очаквайте още публикации на тема: Мотивация.

Ще започна серията от статии с моите виждания за мотивацията с едно много добре познато, но много рядко използвано средство за мотивация – похвалата.

От всички средства за мотивация, похвалата е най-евтиното, не се купува и не се амортизира. Не изисква специални умения и стратегии от страна на ръководителите. Не изисква време и не задължава с нищо. Изисква единствено да се наблюдават постиженията на служителите и да се набляга на приноса им и разбира се на положителния резултат за организацията от добре свършената работа. В същото време има изключително силен ефект върху хората, независимо от тяхната сфера на дейност.

Как да използваме похвалата, за да е ефективна?

На първо място, похвалата трябва да е заслужена! Когато хвалим човек, трябва да е въз основа на реалните му постижения. Похвалата трябва да е конкретна и  основана на добре свършена работа. Няма по унизително нещо, за който и да е себеуважаващ  се човек, от това да получи нещо, което не е заслужил. От тук следва, че ако използваме похвалата лицемерно или просто защото трябва да хвалим, това ще има демотивиращ ефект.

Похвалата трябва да е навременна! Когато хвалим даден служител, това трябва да се случва непосредствено след постигнатите от него положителни резултати. Ако си позволим да отложим похвалата във времето, силно вероятно е ефективността на дадения служител да спадне, а дори и да не дочака момента за получаване на признание на това работно място. Значително се усилва мотивационния ефект, ако похвалим свършилия си добре работата човек пред останалите служители на организацията. Така даваме ясна представа на всички работещи, че труда им се цени и не остава незабелязан, а също така повдигаме самочувствието на получилия признанието ни.

Похвалата трябва да е искрена! Хората са най-ценният капитал на една организация. Дори само поради този факт, те заслужават да се радваме на успехите им – искрено. Искрената и коректна комуникация между хората води до сплотяване на екипа, а то от своя страна води до взаимопомощ в работните ситуации. Както добре знаем, „Съединението прави силата”, колкото по-голямо доверие и откритост има в работния процес, между различните участници в него (ръководители, лидери, служители), толкова по-високи ще са резултатите, и за организацията. Служителите заслужават искрено отношение и похвала от ръководителите си и поради още един често пренебрегван факт – те работят и за ръководителя си. Колкото по-добър е един екип, за толкова по-добър се смята неговия ръководител. Когато в една организация имаме: успешни екипи, добри ръководители, положителна работна атмосфера, насоченост към постиженията и доверие, това означава – Печалба. Негативите от неискрените похвали са значителни. Служителите, които усещат пренебрежително, негативно отношение или дори ирония, заради високите си резултати спират да ги постигат. Монотонността запълва работните им дни и единствената им цел е да изпълнят нормата си, по възможно най-бързия и неангажиращ ги лично начин.

Като заключение на тази статия ще си позволя да споделя с Вас един цитат:

„Нищо не е така убийствено за амбициите на човек, както критиката на висшестоящите – казва Чарлз Шуоб, цитиран от Дейл Карнеги. – Никога не критикувам когото и да било. Вярвам, че човек трябва да бъде поощрен, за да работи. Затова търся и най-малката възможност да похваля човека и с нежелание изтъквам недостатъците му. Ако нещо наистина ми харесва, то това е да похваля някого щедро и от все сърце.”

Автор: Константин Георгиев

Очаквайте още публикации на тема: Мотивация.

Както е известно, да си жив означава да си деен. С други думи, да си жив –  това е да мислиш, да усещаш, да желаеш, да действаш, да постигаш. За да се стигне, обаче, до резултати, постижения, трябва да има целенасочено, преднамерено действие. Такова действие е възможно, само ако човек има „мотив”, т.е. причина да го прави. Ето защо от изключителна важност и за човека като личност, и за човека като работник, и за организацията, в която работи, е този човек да бъде мотивиран да постига поставените цели.

Как една фирма да постигне неочаквано високи резултати? Как да увеличи удовлетвореността сред служителите си? Как да намали разходите си? Как да намали размера на бракуваната продукция? Как…, как…, как…? Отговорът е един – чрез мотивация на служителите си.

Мотивираният служител е този, който създава открояващи конкурентни предимства на нашата фирма. Мотивираният служител е този, за който високите постижения са удоволствие и цел. За мотивирания служител няма невъзможни неща.

Мотивацията е това, което различава успелите от обикновените хора, успешните от не до там успешните организации.

В която и сфера на живота да се вгледаме винаги има победители и победени, по-успели и успели, по-добри и добри. Не винаги по-подготвените, по-обезпечените с ресурси (време, информация, пари) и по-опитните побеждават. Но винаги успяват тези, които притежават повече от онзи невидим ресурс, които създава харизматичния ореол на успеха, а именно мотивацията. Примери за това, колкото искате:

-   в спорта – често сме свидетели фаворитите да губят от доста по-скромни съперници, а треньорите откриват обяснението в по-високата мотивация на съперника или недостатъчната мотивация на подопечните им

-   в бизнеса – печелят повече тези, които имат по-голямо желание и работят повече за успеха (мотивирани са за високи постижения, а не просто да си свършат работата)

-   в личния живот – успяват тези, които имат куража да следват желанията си, мечтите си, макар че не винаги притежават най-добрия набор от качества (какво ги тласка напред, въпреки недостатъците – мотивацията)

Актуалността на проблема за мотивацията е все по-видим във времена на криза, в каквато се намира нашата и световната икономика. Точно мотивацията на служителите е най-силната антикризисна мярка, която могат да предприемат ръководителите на една организация, а и оптималният вариант на действие, в съотношението разходи – резултати, за стабилно и дълготрайно развитие.

Перифразирайки една известна поговорка, спокойно може да кажем: има ли мотивация – има начин!

Автор: Константин Георгиев

Очаквайте още публикации на тема: Мотивация.

Преди няколко години, абсолютно на шега, започнах да се занимавам със спортни танци. Беше доста смешно, бях най-възрастният в школата и се оказа, че съм закъснял със започването с около 9 – 10 години. Малко след това тръпката стана по-сериозна и реших да се състезавам. Така дойде и сблъсъка с действителността – къртовски труд, зависимост от най-различни хора и фактори, и почти никаква възвръщаемост на усилията. Малко по малко, чистото удоволствие започна да отстъпва на състезателния стремеж – да си по-бърз, по-техничен, по-красив, по-…

Преди няколко дни, в София, се проведе европейско първенство по спортни танци. Реших този път да отида просто като наблюдател. Да гледам и да се наслаждавам, само толкова! Да не обръщам внимание на състезателната част, а още веднъж да открия онази искра, която преди 6 години ме запали. И я намерих, намерих онова добре забравено нещо, заради което започнах да се занимавам, а и заради което ще продължа да се занимавам със спортни танци. Това е чистото, неподправено удоволствие от красотата във всичките й форми. Усещането, че си част, дори и незначително малка, от най-великото изкуство – танца. Неповторимите чувства, които избуяват вътре в теб, дори само като гледаш, и избухват и те поглъщат, когато танцуваш.

Спортните танци са, преди всичко, едно уникално изживяване. Те са изкуство, в което едновременно си и творец, и творение. Докато танцуваш – живееш, чувстваш, изпитваш емоции, които не би могъл да изпиташ другаде, издигаш се над проблемите и ставаш по-добър човек. В танца превръщаш всяка своя емоция в движение. Движение, което запълва пространството и изпълва времето ти с красота. Онази красота, която не забелязваме в ежедневието си. Красотата на две движещи се тела, на един поглед, на една хубава песен, на едно докосване, на една усмивка и радостта от възможността да споделиш това изживяване с друго човешко същество. Изпитваш купища чувства. Чувството на освободеност от всички измислени, човешки ограничения. Чувството, че си господар на себе си. Чувството, че света е едно по-добро и приветливо място, докато танцуваш. Чувството, че споделяш един дансинг с друг пълноценен човек, господар на себе си. Чувството, че заедно танцувате в синхрон с мелодията и ритъма на музиката, в синхрон с емоциите в сърцата си.

Това е моето хоби, това са спортните танци – живот в живота и неизмеримо удоволствие.

Разработил: Константин Георгиев

Превод: Константин Георгиев и Любомир Тодоров

Източник на картинките: google images

Седемте Рилски Езера – Отражението на Рая (Част I)

Седемте Рилски Езера – Отражението на Рая (Част II)

А нагоре беше доста стръмно. Трябваше да стигнем върха на огромната скала пред нас, за да видим всичките 7 рилски езера. Зачудихме се за момент, дали ще имаме сили и време да го направим. Лифтът приключваше работният си ден точно в 18:00 часа. Беше 13:00 часа, а искахме да се напръскаме с водата от всички езера, което означаваше още 6,  и кой знае колко премеждия.

Запътихме се нагоре по пътеката. Попитахме връщащите се хора, какво ни очаква. Казаха ни, че до горе са 40 – 60 минути ходене и първото езеро, което ще се разтвори пред очите ни ще е Окото. Изкачвайки се, се натъкнахме на няколко водопадчета, малки, но много пленяващи. На най-голямото от тях спряхме за по няколко снимки. Полюбувахме му се, понапръскахме се със студената му вода и продължихме към целта си.

След около 20 минути стигнахме второто, за нас, рилско езеро – Окото. Отсрещният бряг представляваше скала отстояваща правото си да се радва на тази красота, вечно! По нея още имаше сняг. Нашият бряг беше като полянка, зелена, спокойна и водеща към водата.

Окото, то много приличаше на човешкото око. Някои твърдят, че окото е прозорец към душата на човек. Рилското око, навярно, е прозорец към душата на тази изумителна планина. Дълбоко 37,5 метра. Изпълнено с мечти, надежди, желания. Хипнотизиращо със своята палитра от цветове и проблясъци от „изкупените” желания. Да, точно така – изкупените. Там, в единия край на брега водата беше пълна с монети. Там, всеки си пожелавал нещо, хвърлял монета в езерото и то сбъдвало желанието му, поне такова е преданието.

След, не до там, кратката ни почивка се отправихме още по-нагоре, към последното невидяно езеро. На места беше доста стръмничко. Стигнахме върха. Горе имаше нещо като пирамида, изградена от хората, с камъни. В дясно от тази импровизирана пирамида се синееше най-високото езеро – Сълзата. Зачудих се, сълзата не тръгвали от окото, по принцип? Не и тук! На това харизматично място първа беше Сълзата, а след нея порастваха Окото и Бъбрека.

Върнах се, отвъд върха. Цялата красота на тази местност беше пред нас. Около нас беше пълно с хора. Имаше много деца, от някакъв лагер навярно, англоговорящи. У мен пак се прокрадна същата мисъл, която минаваше зад очите ми след всяка разкрита красота – „това място ми прилича на нещо”. След малко чух един от възрастните към детската група да казва – „We are on the top of the world!” Тогава ми просветна, на какво ми прилича това място! Ако имаше Рай, това място трябваше да е някаква част от него. Не, по-скоро това беше неговото отражение. Да, ние се намирахме в Отражението на Рая!

Седемте Рилски Езера – Отражението на Рая (Част I)

Поехме по пътя пред нас. Имаше много хора на същата пътека. Някои почиваха, някои вървяха по-бързо, някои изпреварихме, но с всички разменихме по усмивка. С други дори се поздравихме, въпреки, че бяхме непознати. Нагледно осъзнах, че там в планината няма значение, кой си, какво имаш и какъв го играеш долу, в града. Там в планината си просто Човек.

Тъй като за първи път бяхме на това място, не знаехме на къде точно сме се запътили, и все пак знаехме, че там някъде, пред нас е някое от езерата.

Постепенно, в низината, под нас в ляво, се откриваха „второто”, „третото” и „четвъртото” езеро, до които трябваше да стигнем. Това ни зареждаше още повече. Доближавахме ръба и се любувахме на изумителната природа, която се разстилаше пред нас. На места дори, малко „рисковано”, се качвахме или слизахме на висящите над урвата скали. Надолу – пропаст, напред – 4 езера сливащи се с безбрежното небе посредством изящни скали. Това все повече ми заприличваше на нещо, но не можех да назова, на какво точно.

Продължихме напред, пътеката се виеше през падини и висини. Покрай нас преминаха конете вързани един зад друг, а след това един невпрегнат ги настигна развявайки буйната си грива.

Вървейки по поредното възвишение се загледахме в планината, в дясно от нас. Усмивките грейнаха на лицата ни. Въпреки че планината изглеждаше толкова голяма, а ние толкова малки, това не ни накара да се чувстваме незначителни, а точно обратното – чувствахме се някак си по-добри, по-богати хора. От дясно – планина, красота от отвеси и разпръснати камъни, скали; от ляво, в далечината – 4 езера, кое от кое по пленяващо и все така далечно, все още. Чувствахме, че се намираме на едно по-добро място.

Когато бяхме почти на висината, си пожелах зад нея ди ни посрещне Езерото, първото до което щяхме да се докоснем. Първото, което ще ни напълни и шепите, не само очите. Цецо се пошегува нещо, разсмяхме се, и аз се пошегувах за силата на позитивното мислене и както се смеехме – видях го, видяхме го всички! С всяка стъпка се разтваряше все повече и повече пред нас.

Отидохме на брега му, не знаехме, кое точно от седемте е, но все пак се напръскахме с водата от него. Вода – бистра, свежа, пълна с малки рибки и много живот.

Наситените му цветове изпълваха очите и сърцата ни. Това ни зареди още повече. Нямаше и помен от онова притеснение в началото на похода ни. Имаше приповдигнато настроение и стремеж, стремеж да стигнем и до останалите. Стремеж да видим, колкото се може повече от това вълшебно място.

Оказа се, че сме се появили на задната страна на езерото. По брега, навсякъде имаше хора. Някои събираха лъчите на слънцето, други просто почиваха, а децата, децата не спираха да си играят, да правят жабки, да се забавляват да се радват.

Тръгнахме по него и стигнахме допирателната точка на двете пътеки, тази по която вървяхме ние – зимната и онази ,която оставихме за после – лятната. Там на „кръстопътя” видяхме и табелата с името и поясненията за постигнатата вече първа цел в нашето пътуване. Първото езеро на пътя ни си имаше име, името му е „Бъбрека”. Дълбоко 28 метра, с площ от 85 декара.

Вече бяхме видели 5 езера, от който дори докоснахме едното. Оставаше да опитаме красотата на още две. Пътят към тях беше – нагоре!

Седемте Рилски Езера – Отражението на Рая (Част III)

Датата е 22 септември 2010 година. Страната празнува Деня на независимостта, а аз реших да посетя едно от многото прекрасни кътчета на България. Организирахме се с едни приятели, тук е мястото за – Специални поздрави към Цецо и Симона, с които споделихме едно невероятно преживяване, и които всъщност бяха подстрекателите на този поход.

И така се озовах на 2100 метра надморска височина. Слизайки от лифта, видях една хубава сграда – хижа Рилски езера. Първата ми мисъл беше – „Как са успели да построят това нещо тук?” Много труд е било, но си е заслужавало!

Хапнахме, заредихме се с провизии и тръгнахме в опит да видим всичките 7 рилски езера, за които бяхме слушали толкова много.

Времето беше прекрасно! Слънцето огряваше цялата планина. Отразяваше се в извисяващите се скали и създаваше едно невероятно усещане у нас. Във въздуха витаеше спокойствие и същевременно страхопочитание към това място. Той беше толкова чист, че ме накара да се зачудя, дали това не е първият път, в който наистина разбирам, какво е да се диша (като едно градско чедо веднага разбрах, че я няма тази тежест, с която сме свикнали в големия град, в интерес на истината – изобщо не ми липсваше ). С всяко вдишване усещах, как кислорода стига до всяка клетка в тялото ми и ме зарежда по един невероятен начин. Начин, за който съм чувал, но честно казано си мислех, че хората, които ми го описват са леко „мръднали”. Е, оказа се, че тези хора не просто не са „мръднали” ами дори са било много по-богати от мен.

До тук, добре, а от тук трябваше да направим своя избор: да тръгнем от ляво на хижата, по изглеждащия по-лесен маршрут, или да тръгнем от дясната страна към склоновете на планината, където пътешествието щеше да започне с малко повече усилия. Решихме, че е по-добре да се изкачваме сега, когато сме още свежи, а на връщане, когато най-вероятно щяхме да сме уморени, да се върнем през „долния” маршрут. (В последствие разбрах, че сме тръгнали по лятната пътека (в дясно от хижата, по склона), а сме оставили зимната пътека (тази от ляво), за на връщане.)

Изкачвайки се нагоре по склона си мислех: „Лелее, ако целия маршрут до последното езеро е такъв, това е последното място, което ще ме види жив!” След това се сетих за кончетата, които видяхме на тръгване, точно до хижата, които изкачваха този склон, без никакъв проблем и то с товар на себе си! Пък и доста хора бяха тръгнали на горе и изглеждаха повече от добре! „Щом те могат и ние можем!” И все пак някак си остана напрежението в мен. Докато се изкачвахме, Цецо се обърна, загледа се в далечината в ляво от нас и разпозна първото от седемте Рилски езера. Погледнахме го, аз и Симона. То си седеше там, спокойно и сливащо се с пейзажа, в подножието на отсрещният склон. Усмихнахме се и продължихме нагоре все по-уверено.

Опасенията ми, че няма да е лека тази обиколка се разсеяха след около 20 минути, когато бяхме преминали през „трудната” част и пред нас се откри една полегата местност. Туристическата пътека минаваше по нея. От ляво граничеше със стръмните склонове, които през зимата стават дом на опасните лавини, а от дясно в далечината с величествени скали. Тогава, просто ей така за собствено удоволствие се обърнах назад, за да се уверя с очите си, че това, което ме бе притеснило, не е нищо повече от – едно добро начало. Обърнах се и настръхнах. Пред мен се откри невероятна гледка. Облаците в далечината бяха на нашето ниво, та някои дори и по-ниско. Образуваха всякакви причудливи форми и съвсем небрежно покриваха извисяващите се зад тях планини. А планините, … те бяха от всякъде, красиви, вечни, надиплени като вълни. Между тях в низините се мержелееха покривите на къщите от близкото населено място, а ние, ние бяхме над всичко това!

Седемте Рилски Езера – Отражението на Рая (Част II)