Konstantin Georgiev

Преди време изразих мнението си за едно телевизионно шоу (мнението ми). Тогава се зарадвах, че и в България можело! Пожелах си впечатлението, което остави в мен това предаване да се запази до края му. Е, с гордост мога да кажа, че „Гласът на България” не просто запази в мен доброто чувство, но успя дори да ме впечатли още повече – положително, каквото, за моя изненада, беше цялото предаване. Изгледах всеки епизод от него. В повечето случай бях напълно съгласен с вота на публиката и мненията на треньорите. Имаше и малки разминавания, но аз все пак не мога да кажа, че разбирам от музика. Разминаванията ми бяха чисто лайшки. И в крайна сметка трябва да си призная, че треньорите бяха по-прави.

В началото на предаването си бях нарочил някои фаворити. Някои от тях се представяха все по-добре с напредване на състезанието, други запазиха просто силното си ниво. В началото въобще не смятах, че Стелияна Христова може да стане победител. Да, тя пее красиво, дори прекрасно (така й изглежда)! Но в нея ми липсваше духа на победителя. Беше ми прекалено свита.

Като се замисля, моето мнение за избора на победителя в предаването е, че беше напълно справедлив и обективен, защото:

4. Тошко пее уникално, но точно на финала треньорът му, му подложи крак. Започна да се състезава с него и да показва, колко по-добър от него е. Нещо, което нито един от другите треньори не си позволи да направи.

3. Роксана. Специфичен, много силен и запомнящ се глас. Въпреки това, тя не повярва в себе си. Тя абдикира от финала.

2. Игор, отличен изпълнител. Глас, поведение, отношение. Завършен артист, професионалист.

1. Стелияна, най-добрият певец на финала. Истинският победител в „Гласът на България”. Качи се на сцената, красива, силна, вярваща и много, много можеща! Плътен, привлекателен глас, който като че ли излизаше от душата й, не от гласните й струни. Тя беше безапелационно най-добрият глас на финала.

Та, както казах, Стелияна ми беше прекалено затворена в началото на предаването, НО с всеки следващ концерт тя израстваше, видимо. Последните три концерта, преди финала, показа, че вече е по-добър състезатели, че е по-добър изпълнител, по-уверен и е готова за голямата „битка” и още повече – за голямата сцена.

Треньорката й също демонстрира поглед в бъдещето. Още от самото начало, Мариана Попова избра за свои помощници хора, които реално създават певци. Педагози, които реално извайват и знаят как да помогнат на талантливите гласове, на талантливите хора. Това според мен е правилният модел за развитие, безспорно водещ до успех.

Трябва да се отбележи, че и господин Кирил Маричков заложи на стратегически помощник. Той избра за съветник човек, който създава продукта. Човек, който има погледа, опита и нюха да оцени подходящия глас за печелившия продукт.

За финал, Стелияна Христова заслужава да бъде „Гласът на България”, защото показа, че освен талант, има сила, воля и търпение да продължава да върви напред и да се развива. Според мен, щом един човек може да покаже такъв напредък в рамките на няколко месеца, той заслужава да бъде и „Човекът на България”. А след такава песен и такова изпълнение:

… думите стават излишни.

Преди няколко дни реших да погледна поредния телевизионно – състезателен, „риалити формат” – Гласът на България, ей така, просто да не се разграничавам от съвремието си. Да си кажа честно и другите преди него съм ги гледал по веднъж, а някои дори и по-малко. Различното в случая е, че го гледах и втори път, трети, та дори и четвърти път. Гледам го предимно на запис, и си го пускам дори, когато не мога да го гледам, а само го слушам.

Защо реших да споделя това с вас? Защото това предаване, Гласът на България, ми хареса. То, за сега, олицетворява голяма част от  моята представа за нещо приятно, развлекателно и зареждащо. Пълно е с невероятно много талант и позитивизъм. Подбрани са кадри с участници, които вдъхват живец на гледащия, на мен. Разбира се, има както изключително талантливи и можещи, така и не чак толкова можещи участници, но и едната и другата група са личности преследващи мечтите си.  Навярно на някои мечтата им е да пеят, да създават опияняваща красота с гласовете си, за колкото се може повече хора, на други пък, може би, мечтата им се простира просто до желанието да станат известни. Въпрос на лично виждане за живота, и все пак щом имат мечта, Гласът на България им е предоставил шанса да я преследват и сбъднат, но само със средствата на таланта, на това, с което са се родили и развили. На нас, зрителите, това телевизионно шоу ни дава възможност да видим процеса на изправяне срещу трудността и шанса да сбъднеш съкровеното си желание. Показва ни емоцията, която протича във всеки един кандидат за Глас на България, а и в избраното жури.

Хареса ми идеята, оценката на участниците да бъде въз основа, единствено, на гласовите и музикалните им качества. Оценяващите да не виждат и да не комуникират по никакъв начин с кандидатите преди да чуят изпълнението им. Това е по-справедливият начин в сравнение с всичко, което съм виждал до сега от телевизионния екран.

Чест прави на журито, че се стреми и търси хубавото, търси уникалното, търси отличаващото се в престрашилите се да застанат пред тях или по-точно зад тях. Чест прави на четиримата треньори, че се фокусират върху положителното у всеки един, върху качествата, върху решенията.

В крайна сметка излиза, че и в България можело да се направи нещо хубаво и градивно. Можело е да се наблегне на по-добрата страна на монетата, а не само на проблемите. Можело да се даде път на справедливостта, дори и в тази субективна, неписана форма. Дано се запази тази положителна и градивна тенденция и в следващите епизоди на предаването.

Гласът на България – можело значи!