Konstantin Georgiev

Вчера, заглеждайки се в едно сериалче по телевизията („Адвокатите от Бостън“), в една от сцените, един цитат привлече вниманието ми. Цитатът е от Мартин Нимар и гласи следното:

„Те първо подгониха комунистите, не надигнах глас защото не бях комунист, после подгониха евреите, не надигнах глас защото не бях евреин, после подгониха профсъюзите, отново не надигнах глас защото не бях в профсъюза, след тях подгониха католиците и аз пак не надигнах глас защото бях протестант. Накрая стигнаха до мен, но вече нямаше кой да надигне глас.”

Тези думи ме накараха да се замисля, колко пъти съм подминавал, просто ей така, разни ситуации мислейки си, че това не ме засяга, и колко пъти след това се е оказвало, че всъщност ме засяга значително. За мое щастие се оказа, че не са много тези случки. Случвало се е веднъж, защото по една или друга причина съм решил, че дадения човек не ми е бил близък, дори ми е бил опонент по един или друг начин. Тогава научих, че когато си опонент с някой, ти всъщност не си опонент със самия човек, а с неговата позиция по даден въпрос. Това от своя страна води до избора, който трябва да направиш: да го обявиш за враг или да приемеш, че е просто човек със собствено мнение; да се радваш на провала на опонента си или да се радваш на своя успех! От тогава насам избрах да се радвам на успехите си, вместо на неуспеха на „противниците” отсреща. Затова отстоявам правото на всеки да има собствено мнение и позиция, дори предлагам помощта си, когато това му право бъде застрашено. Все пак се радвам, когато накрая се окаже, че аз съм по-прав!
В този ред, мисля си, че има много мъдрост в тезата изписана на народното ни събрание: „Съединението прави силата”. Ако се задълбочим в нея, ще разберем, че понякога се налага да пренебрегнем личните си вражди, да се обединим и да се изправим заедно срещу проблема, ако не за друго, то поне за ди си запазим правото да имаме лични вражди.