Konstantin Georgiev

Доста често ми се случва да чувам едно универсално оправдание: „Така е писано”. Чувам го под път и над път, от млади и от не чак толкова млади. Чувам го дори като форма на успокоение: „Не ти е било писано”. И така ден след ден, чак почнах да се чудя, къде да се запиша на този курс по четене, който явно съм изпуснал през първите двайсет и няколко години, та белким и аз придобия умението да разчитам това „мъдро, всеобясняващо и всеважащо писмо”. Поинтересувах се малко и се оказа, че нямало място, където да те учат на такова нещо. Много малко в света били тези дето имали такива умения и се водят „екстрасенси”, а пък от тях още по-малко били тези, на които можело да се има някакво, макар и под съмнение, доверие.
Моментално в мен се появи въпроса: Добре де, щом няма таквиз люде дето да четат подробните предписания за всички, как така повечето знаят, че не им е писано?
Разсъждавайки малко над този въпрос и тръгвайки по пътя на логиката, стигнах до извода, че „не ми е писано”, „така е писано”, каквото е писано” и други подобни е равно на „не искам” (бла бла = не искам).

Често хората пропускат най-добрите си възможности, само защото се предават на предразсъдъка: „ако е писано ще стане”. Няма такова нещо! Дори всеки човек да има предначертана съдба, тя не е нищо повече от чисто бял лист хартия. Сигурно съдбата предоставя на всеки различни средства за рисуване и писане, на отреденото от нея пано. Сигурно това пространство за творене е ограничено от нея, но със сигурност не е запълнено от нея. Всеки сам е творец на собствения си живот. Всеки сам украсява и развива собствената си съдба. Всеки сам решава дали ще ползва всички цветни флумастри, моливи и бой предоставени му от съдбата или ще остави листа си празен. Всеки сам избира да оцвети живота си или да го остави черно бял.

По-добре е да се действа, па макар и да не се виждат „знаците на съдбата”. По-добре е да се съмняваш дали ще се получи нещо, отколкото въобще да не опиташ. По-добре да кажеш не искам, отколкото да използваш нелепи оправдания. Няма нищо срамно в това да не искаш нещо. Жалко е, когато не искаш нищо и се оправдаваш със съдбата и писанията, които така или иначе нямаш способност да разчиташ. Жалко е, когато наричаш собствената си неангажираност или факта, че оставяш други да управляват живота ти – съдба. Жалко е, когато избереш съществуването ти да премине в оправдания. Жалко е, но не е достойно дори за съчувствие!
Има един стар виц, които много хубаво иронизира това мислене. В него се разказва за един човек, които всеки ден ходел пред една скулптора на Господ и се молел да спечели шестица от тотото. Всеки ден се тюхкал, как не му върви, колко е беден, колко е нещастен. Оплаквал се и продължавал да ходи да се моли за шестицата, която според него щяла да му оправи живота. Правел това в продължение на години. Накрая, на Господ му писнало и при поредната молитва се явил на стареца: „Човече, толкова години ме молиш, чух молитвите ти, искам да ти помогна, ама айде отиди, поне един фиш пусни де!”